СЪЛЗИТЕ НА ЛЕВСКИ

T   СЪЛЗИТЕ НА ЛЕВСКИ

Предлагам ти ,читателю, думите на Левски – така както ги записах от онази жена: Кой е предателят ми – това не е важно вече. Страшното е, че този нарадо продължава да ражда предатели. Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час – такава е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата – щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона. Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левски – градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски – министър? – седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски – треперещ от страх за живота си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по- страшно от такава смърт? Бог е създал хората свободни и равни и еднакво противни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш – ти си най- жалък роб, такъв народ, и насила да го освободиш – той пак ще си остане робски народ – като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомота... Не, моят народ – и свободен – ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски – да броди от град на град, от село на село; да чука от врата на врата – да буди, да тревожи и да пита: Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Братя и равни ли сте помежду си? Обичате ли онзи, който ви покаже грешките – или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода – чака ли го студената кама?... Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна: - Ти какво му рече? - Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака ... Боже!